Навигация

История

Алея на славата "По-силни от огъня"

ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ Е ПО-СИЛНА ОТ ВРЕМЕТО
Бавно, равнодушно, неуловимо времето изтича като пясък между пръстите ни. Невъзможно е да го спрем, защото е немислимо да се отделим от него - ние живеем във времето, то се движи чрез нас, чрез нашите мисли, мечти и дела. Има само един начин да го задържим, да запазим завинаги отделни мигове, да ги съхраним във вечността - като превърнем светлината на деня в спомен.
Времето е безсилно пред паметта.
И като се взираме назад, ние се замисляме за себе си, за хляба, който разчупваме на обяд, за пътя по който вървим, за чистотата на мечтите си. И за дълга. За онова тревожно чувство, което ни държи будни през дългите нощи, за любовта осмислила дните ни, за готовността да направим крачка напред - през страха, през себе си. За смелостта да не пропуснем своя миг, мига, когато от нашата честност към себе си и към другите, зависи бъдещето.
Как човек се превръща в спомен?
Внезапен звън разсича спокойствието наоколо. И разбираш, че е дошъл мигът, за който живееш. Мигът, когато утрешният ден зависи от теб. Тръгваш - без големи думи, без песен, без мисъл за подвиг. Тръгваш, убеден в необходимостта от своето участие, спокоен и скромен. Така, както всеки ден отиваш на работа. Така, както всеки ден си се трудил - честно и добросъвестно. Дълго си се готвил за този миг - може би без сам да съзнаваш, без да се стремиш към него, без да бързаш, без да показваш това. Подготвял си се упорито и търпеливо - така, както си живял и си се трудил.
Кой си ти? Този въпрос си задаваме по-късно - когато си прекрачил вече невидимата граница и неочаквано съзрем лицето ти - с неясни черти, загадъчно, през онзи мокър от дъжда, обърнат назад прозорец. Когато

вече си се превърнал в спомен. Тогава се взираме в пожълтелите от времето фотографии и искаме отново да си представим какъв бе ти, четем архивни документи, в които се споменава името ти, и търсим истината за теб, спомняме си твои думи, постъпки. мечти. Донякъде удивени, донякъде разочаровани разбираме, че си бил най-обикновен човек. Живял си тихо и скромно, работил си не по-зпе, но и не по-добре от другите, понякога си се поскарвал с жена си, радвал си се на първото показало се зъбче на своя син, а по-късно си дърпал ушите на хлапака след поредната му лудория, в неделя си ходил на мач, наесен си правил туршия, отбивал си се надвечер с приятел в кварталната кръчма, за да си поговорите задушевно и всичко около теб е било изпълнено със спокойствие и светлина. Живял си като всички - до мига, в който си се превърнал в спомен. До мига на изпитанието.
Този спомен ни е необходим, за да живеем.
95 са имената в този сборник на загинали при борба с огнената стихия мъже на дълга, преминали през единствения и неповторим в живота на всеки от нас миг, през мига на съдбовен избор, през мига, когато трябва да докажеш, че животът ти не е лишен от смисъл, а смият ти - от съвест.
Знаем добре, че неведнъж им се е случвало да тръгват срещу огъня, да влизат в горящ дом, да работят сред задушаващ ги дим. Правили са това умно и смело, бързо и умело, със себеотрицание, характерно за професията, на която са се посветили. И всеки един от тях е знаел защо рискува живота си. Виждал е благодарните очи на хората, спасени от него, щастливото лице на майката, чието дете е извадил от горящата къща. Одимен, понякога обгорял, уморен, но доволен от добре свършената работа е присядал след продължителната борба с бушуващите пламъци, а пред него са се издигали завод, училище, болница или просто дом, в който до преди минути са се извивали алените езици на пожара. Дали си е мислил в такива мигове за нас?
Ние мислим сега за него - за човека, който е влизал в огъня заради нас, за човека, който не се е изплашил в решителния миг от смъртта.
Времето е безсилно пред паметта.
Задъхан е нашият ден. Събудили утрото още преди изгрев, крачим по тъмните улици към рудата, която ще превърнем в желязо, към нивите, които ще ожънем, към хляба, който ще опечем, към небето, в което ще полетим. Ние - обикновените хора, които даваме своето име на дните. Живеем в настоящето и работим за бъдещето. И толкова скъпи, толкова необходими ни са хората, превърнали се в спомени. Защото мигът, единственият и неповторим миг в живота на всеки човек-мигът на изпитанието, за мен, за тебе, за нас - все още не е дошъл. А спомените ни учат как да живеем, как да се готвим за съдбоносния избор.
Човешка памет е по-силна от времето.